когато четеш , хубави работи. Поздрав!

Благодаря, поздрави!

Поздрав и прегръдки !

http://www.youtube.com/watch?v=t04jE7d0Obw

Поздрав, Таничка! Знам, че го обичаш, защото го видях за първи път при теб. Аз обичам стария Зоро с Ален Делон, (това е цяла история), този още не съм го гледала. Та, бях малка, исках да го видя за втори път "Зоро" :) и от бързане си изгорих крака, глезена :)). Е, не точно от бързане, имах нова рокля, обличах я за първи път и съседката поиска да я види на светло. Не, че е тъмно у нас, странна работа. Тази рокличка нашите ми я бяха донесли от Париж, а нали и Ален Делон е оттам. :) Въобще, цяла история. Та тази комшийка искаше да отида на още по-светло, а приятелката ми вече беше дошла. И така, отстъпвайки към "светлото" - балкона, джопнах в една кола маска - вряла!, която леля изстудяваше там. Трета степен, съседката щедро покри изгореното със сода!?, а аз плача не за друго, а че "от това крак нямало да стане." Но, страхотно танго - пак ще си го видя! Поздрави на вечерния Пловдив и радостна седмица! Прегръщам те!

http://vbox7.com/play:m4542096e7

Ето го и "Маскта на Зоро" - така и не го гледах втори път. Бандерас може би може да бъде Зоро, но не може така хубаво да танцува. :) Il gattopardo - "Гепардът" :

https://www.youtube.com/watch?v=vFPu1aIOMEI

Поздрави от Родопите, Надежда!

В тези думи разпознавам Българина:
Преди разчиташе на меча си,
днес учиш се
на милосърдието
да разчиташ.


Така и би трябвало да бъде.

Благодаря сърдечно, поздрави на Павелско и на милото ти семейство, Васко! А Родопите не случайно е планината на Орфей. През есента Родопите ще разцъфнат в хиляди светлини, във всички цветове и багри на светлината... Ако е рекъл Бог, ше ги видя един ден отново.

Така е в моя си урок, Павка. :) И да, аз съм силно, неразривно свързана с България, макар да обичам и други земи и народи, чувството ми към България е несравнимо с други чувства, някак съдбовно. И да, така и трябва да бъде. Давам си сметка, как звучи това с меча, но чувам, каквото записвам. Имах даже разговор с един от най-добрите български тренъори по фехтовка и саблъорство за... меча. :) Обясних му, че се появява неведнъж в това, което записвам, че присъства като метафора, както дъждът, синъото... , че това малко или много ме озадачава. Озадачава ме увереността, че ако това оръжие попадне в ръцете ми знам, как да си служа с него. Той прие въпроса ми доста сериозно и каза, че това е едно от най-тежките бойни оръжия на древността, въобще, научих доста неща. Но описаното съвпадаше с моята измислица. :) Сега пък си припомням последният ми разговор с Умберто Еко - "Държава без граници", когато той цитира Свети Павел по повод на един мой въпрос за "неоткриваемите истини". Той каза, че те "не подлежат на препрочитане и преинтерпретация" от страна на индивида, дори навън да вали дъжд и общността да е единодушна по това, въпреки че за него "понятието общност има почти религиозни конотации". За пример даде Свети Павел, който се позовава на троичността на “Вярата, Надеждата и Милосърдието”.
Благодаря за присъствието и хубав ден, Павка!

ето и нещо за измислицата и дали и доколко тя е част от човешката природа:

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=479&WorkID=17504&Level=2

И днес го имаш - твой е. Единствено нараства самотата ти.'' Не помня името на оня проницателен мислител, задал следният горчив, риторичен въпрос: какъв е смисълът в това, че си покорил света, след като си изгубил душата си?'' Казват, че великите люде били самотни. Защото нямали приятели, а подчинени, а ,,общуването'' с последните е повече от ясно. Днес ние, въоръжени с вездесъщите ,,модерни технологии'' покоряваме нови и нови пространства и се вживяваме като господари на света. Във всичките ни грандиозни, мащабни проекти обаче, които ни обсебват изцяло, без остатък, липсва Човекът, липсва грижата за другия, липсва дори диалогът ни със самите себе си. Така се озоваваме в плен на самотата, забравяйки, че ,,чрез диалог сме ние''. Покорявайки света наоколо, ние същевременно игнорираме и губим своя вътрешен, ,,жизнен'', свят, своята идентичност, битийната конституция на своето ,,какво и как''. Време е да преосмислим своя вътрешен свят и да възстановим диалога с другия - това е, според мен, най-важният ни урок.
Поздравления за дълбокомисленото ти и изключително актуално стихо!

Благодаря сърдечно за хубавия коентар! :) Да, няма нищо по-важно от 'малките неща', катадневните, нещата от живота. Те са всъщност "необикновените", в тях е вълшебството на света. В едно цвете, в това, как грее светлината в дома ти, или в теб, или в очите на близките ти хора, в това, кого може да зарадваш, какво може да направиш така, че светът макар с една прашинка да стане малко по-добър... Всъщност, урокът продължава. Хубав ден и всичко светло и добро от сърце!

не можах да не дойда още веднъж. Толкова много носи стихотворението ти, с поглед напред и назад през години, векове ... и гордост блика, и тъга ... мъдрост и сила на духа ... И болка, и си мисля, че проправя поглед и към духовните водачи, орисията на благословените да виждат космос в пръстта. И да продължават, въпреки ...

Ти имаше света.
И днес го имаш - твой е.
Единствено нараства
самотата ти.

Прегръдка, Наде!

Марианче, казано от теб, задължава. Мъничко да допринасяме, кой с каквото може, благодарим на Бог! Но най-вече съм благодарна за това, че тук, в Блог.бг срещнах приятели за цял живот. Няма по-хубаво от това. Благодаря ти с обич и нежност! И да поздравиш Моренцето отново :) Прегръщам те!

пс Колкото до духовните водачи, България винаги ги е имала. Щедро. Остава да се вслушаме в законите, издигнати от тях и да се научим да бъдем. Да бъдем това, което сме. Българи. Да сме верни на себе си. Тогава ще можем да бъдем несломима сила. Единени! Можем го, в гена ни е, в духовния ни код, в структурата на онова, което наричаме Отечество. Можем да му бъдем верни, да му принадлежим. Тогава ще успеем.

Все си мисля, че вярата и познанието в словото ни пази от това отново да хванем меча, връщане назад във времето и развитието. А понякога може би е наложително, когато стане непоносимо... И все мислим и мислим, а не виждането на пътя ни затваря, затваряме се в собствените си затвори... Прегрдки!

Да, може би помъдряваме, Майче. :) Не, не бива да посягаме към меча, благодаря ти за това, макар че, ние сме времето, което не съществува - то Е чрез нас. Като бях на 17 записах една кратичка фантастична история, сънувах я преди това. Много години след това ме споходи една друга фантазия, която записах по същия начин - пускала съм я тук - "Никога не казвай никога". Тогава казах, че "сме едновременни и навсякъде". И днес си мисля така, въпреки опита. Казвам го в контекста на целия "филогенезис". Онзи ден отгърнах една стара стихосбирка на Едвин Сугарев и там попаднах на същото, буквално същото - "едновременни сме..." - ще го намеря. Но има нещо друго и ти благодаря за това! А то е именно "вярата и познанието в словото". Те ни пазят и от нас самите. Защото ние сме и назад и напред във времето, но сме и тук и сега и тук и сега сме в невероятната възможност за ИЗБОР. Този изборни принадлежи всецяло,, този избор, кои и какви ще бъдем и дали ще бъдем във "вярата и познанието..."(както ти казваш) е нашият урок. Нашето затваряне, но и шанса да обгърнем света, целия свят и да го спасим в себе си. Всъщност, безкрайно красиво е! Благодаря ти, че ми помогна да го осъзная точно така. Прегръдки и радостна вечер, Майче!

Всеки ден чета Словото наред и това, което ми "легне на сърце", си го записвам.
По този начин Господ ми "говори". Ето какво си записах тази сутрин: "Ти (Господи) си мой покров и мой щит, на Твоето слово се надявам... Укрепявай ме според словото Си, за да живея и да не се засрамя в надеждата си." (Псалм 119: 114 и 116)

Вчера една личност си позволи да се подиграе с моята вяра и днес Господ ме успокои с тези Негови думи от Божието слово.
Благодарна съм Му!
Поздрав и хубава вечер, Наде!

Здравей, мила Ваня! Много се радвам, че поспря при мен, благодаря ти! Благодаря и за споделеното, за записаното от теб:

"Ти (Господи) си мой покров и мой щит, на Твоето слово се надявам... Укрепявай ме според словото Си, за да живея и да не се засрамя в надеждата си." (Псалм 119: 114 и 116)"

Един от най-трудните ми уроци дотук бе проявата на милосърдие към враговете ми или към хора, постъпили недостойно не толкова с мен, колкото с мои приятели. Реших, че няма да преодолея това в себе си. Ако някой, макар и с дума посегне на човек, когото ценя, в мен се събуждаше омразата, презрението на целия свят и помних това вечно. Но ето, че животът ме научи и днес разбирам човекът, когото нарекох мой учител - Христо Фотев. На какво ме научи той? Това беше приятелят, редакторът на втората ми поетична книга, който каза: "Не мога да ти пипна ред! Точка не мога да пипна!". Научи ме на БЕЗСТРАСТИЕ. Но безстрастие, чийто подтик е Любовта, която движи световете. Безстрастие, което всъщност е самата МИЛОСЪРДНОСТ. Питах го, "Христо, как може да търпиш това! Този човек!!?" "Те всички са наши деца..." - усмихваше ми се. Днес знам, днес, приех и разбрах това, което искаше да ми каже. Малко, преди да си отиде от този свят, имаше интервю с Кеворкян. Той го попита: "- Какво би казал на враговете си?" Христо се усмихна с онази негова само, вътрешна усмивка - и горчива, и самоиронична и... добротворна: "- Аз нямам врагове." И да, той наистина нямаше. Хората, които се опитваха да го прекършат с машинациите си, а и грубо, директно, открито, само увеличаваха броят, обожанието и обичта на читателите и приятелите му. Тогава Кеворкян го попита: "- А какво ще пожелаеш на приятелите ти, които сега те гледат?" Христо помълча, после вдигна очи. Беше сякаш много далече и вече не се усмихваше. И все пак каза:

"ДА БЪДАТ! ТОВА Е МНОГО ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО ДА СА ЖИВИ И ЗДРАВИ."